На 7 септември 2019 г. бе обявен победителят в Първото издание на Конкурс "Нова социална проза". Жури в състав Емил Андреев (председател), Елена Алексиева и Ангел Ангелов направи своя избор сред 65 участници. До лонглистата достигнаха разказите на Елка Петрова, Зорница Климентова, Красимир Бачков, Красимира Стоева, Марио Коев, Светла Андреева, Славея Горанова и Явор Цанев. За шортлистата се класираха Елка Петрова, Красимир Бачков, Красимира Стоева, Славея Горанова и Явор Цанев. С пълно единодушие печели разказът "Пилците" на Явор Цанев. Разказите на авторите от шортлистата са публикувани в септемврийския брой на сп. "Нова социална поезия".
Явор Цанев - Пилците
Смените бяха по дванадесет часа, а пътят със служебния транспорт изяждаше още от времето. Лошо бе друго – че понякога се налагаше да остават още, докато свърши партидата. Случваше се, когато се прибере, децата вече да спят, а мъжът ѝ да е на петата бира в изтърбушеното кресло пред телевизора. Но не това я потискаше днес.
Пилците идваха на партиди – по-предпочитаният начин да наричат раздрънканите камиони, пълни с метални клетки, подобни на каси за амбалаж. Тя не се беше замисляла защо е по-предпочитан, уж няма разлика, а всички така говореха. Работеше четвърта година на поточната линия и постепенно бе започнала да употребява изразите на останалите работнички. Уморителното стоене прав се отразяваше и на мислите, но работата го изискваше.
Две от колежките ѝ вадеха бройлерите от клетките и ги окачаха в началото на поточната линия. – те увисваха надолу с главите и се опитваха да се измъкнат, но успяваха само да пърхат безполезно. Жените се навеждаха, вадеха следващите и закачаха краката им, тиквайки ги между две криви железа, а пилците потегляха като на миниатюрен лифт, който ги отнасяше нататък. Преставаха да пърхат, а след първия завой на лифта, главите им се топваха в метално корито с вода. Тук някои от пилците правеха втори пърхащ опит, естествено – отново неуспешен. Продължаваха мокри и стигаха до следващата вана, няколко метра по-нататък. Очакваше ги изненада, защото в тази вода протичаше ток и ги зашеметяваше. След него бяха напълно отпуснати, а главите им се люлееха, изпънали шиите.
Така идваха при нея. Напълно безчувствени, зашеметени бройлери от поредната партида. С колежката заставаха на такова разстояние, че да не пропуснат нито един. А пилците се нижеха пред тях. Един за нея, един за колежката… пак един за нея… равно темпо, наложено от поточната линия.
Дванадесет часа, с малки почивки.
Поемаше с една ръка отпуснатите главички, със затворени от прозиращите ципести клепачи очи, а с другата прокарваше острието на ножа по шията – съвсем машинално, без никаква вложена мисъл, отработено с годините движение, от което бройлерът продължава нататък с висяща на парче кожа глава и струйка кръв, стичаща се в поредната предвидена за това метална вана.
Един за нея, един пропуска за колежката… пак един за нея… можеше да мисли за каквото си иска, стига да не ѝ говорят. За четири години този еднообразен труд – всъщност само няколко повтарящи се движения – я беше научил да изключва и да действа методично и точно, докато разсъждава за своите си проблеми.
Ново яке трябва да вземе на малката. Синът е оборудван за зимата, вече е по-голям и не дръпва така изведнъж с ръста. Добре че са в едно училище. Така е по-спокойна. Знае, че в междучасията могат да се видят и ако има нещо, първокласничката да се оплаче или да попита батко си. Добри деца има. Не ѝ създават грижи, да са живи и здрави.
Един за нея, един пропуска за колежката… пак един за нея…
Друго я потискаше. Беше свикнала с миризмата, както с останалата част от работата. Пък и имаше постоянно гореща вода в съблекалните – тя много старателно се къпеше след всяка смяна, защото не искаше да носи вонята от работата у дома си. И как няма да има постоянно топла вода! След като се изцеждаха над кървавата вана, пилците минаваха към помещение, в което ги обдухваха с пара, докато се провират през система от подобни на вертикални валяци уреди за оскубване. Останалите по настръхналата кожа оваляни пера се премахваха ръчно от други две работнички. Нататък ощавените пилци продължаваха по поточната линия, като последователно се извършваха следващите процедури по отделянето на вътрешностите. Работеха общо 22 жени в една смяна, въпреки че повечето от процесите бяха механизирани. Например главите сами се късаха, движейки се между две излъскани метални парапетчета, които в определен момент се срещаха и лифтчето дръпваше тялото напред, а кожата се късаше и те падаха в найлоновия чувал отдолу. Едно от малкото момчета, които работеха в цеха, имаше грижата да отнася чувалите, когато се напълнят, и да зарежда нови, празни.
Един за нея, един пропуска за колежката… пак един за нея…
Ето защо бе важно да е прецизна работата ѝ – точността и дълбочината на сряза с ножа – за да може да върви нормално линията. Отначало бъркаше, но това бе толкова отдавна, толкова време и грижи бяха минали през главата ѝ, че нямаше смисъл да си го спомня. Важното бе, че заплатите се получават навреме, че може да се грижи за семейството, въпреки че се връща у дома скапана и с подути крака. Затова пък винаги имаше топла пилешка супа за децата, както и задушени дробчета към бирата на мъжа ѝ.
Един за нея, един пропуска за колежката… пак един за нея…
И как го измислят все така, че в края на смените да дойде нова партида! Нито да спрат, нито да продължават… Редовно им открадваха по още половин час за работа, после докато се окъпят и преоблекат, докато се натоварят на служебното автобусче… Добре че ги разкарваха по домовете, какво щяха да правят иначе – птицекомбинатът е извън града. Тя често задрямваше, облегнала глава на стъклото, загледана в замръкналите нижещи се дървета или заревото на изгрева, ако се прибира след нощна смяна. Понякога се зазяпваше в еднообразните блокове от жилищни кутийки и те за миг ѝ заприличваха на натоварените в камиона клетки с пилци, които още не знаят къде са ги докарали.
Опитваше да отхвърля такива мисли и да се радва на живота, на това, че ще се прибере и въпреки че е закъсняла, в тяхната малка клетка ще е спокойно и уютно.
Един за нея, един пропуска за колежката… пак един за нея…
Оставаше час до края на смяната, вече чувстваше краката си като монолитни колони. Защо пак докараха нова партида в последния момент! Днес два пъти удължаваха почивките заради дребни повреди по линията – а сега пак ще останат до късно.
Един за нея, един пропуска за колежката… пак един за нея…
Продължи да работи – поемаше отпуснатите главички и рязваше, поемаше и рязваше… Предпазната ръкавица бе отдавна допълнително втвърдена от кръвта, но тя не обръщаше внимание на това. Друго я потискаше през цялото време днес и не ѝ даваше мира. Беше неясно чувство за нещо обречено, нещо извън нейните възможности да го промени.
Когато свършиха и вече беше под горещия душ, отпускащ и отмиващ умората, пак се завъртя същото потискащо усещане, но тя го отдаде на нормалната депресия в края на продължителния работен ден. Облече се, запъти се към автобусчето, което ги очакваше със запален двигател и весело светещи фарове.
Изведнъж разбра какво я бе тормозило цял ден.
Сутринта, докато излизаше от дома си, срещна съседката с двете ѝ хлапета. Още бе почти тъмно, развиделяваше се, фаровете на колата им светеха весело, както тези на автобусчето сега. Децата се суетяха, докато се качваха в колата, съседката им даваше наставления… Гласът ѝ бе изпълнен с обич.
Когато се прибра, беше тихо, децата явно спяха. Телевизорът работеше с намален звук и сиянието му прозираше през стъклото на вратата към хола. Тя събу уморено обувките си, приседна на шкафчето в коридора и разтри прасците си. Бяха се втвърдили съвсем.
След минута се надигна с въздишка, пристъпи и открехна леко вратата на детската стая. Надникна.
Децата спяха.
Малката бе отвила едното си краче.
Влезе безшумно, съвсем леко и внимателно я зави и се измъкна на пръсти.
Много ги обичаше, но не се поддаде на изкушението да ги целуне, за да не ги събуди. Нека спят… нека спят… – не, не можеше да ги нарече, както съседката нарече своите деца тази сутрин – пиленца.
- Ийст Ривър/East River, un poema de Ludmila Kaloyanova en búlgaro, español, francés, alemán e inglés
Sobre el proyecto Nueva Poesía Social:
Нова социална поезия es un grupo poético, fundado por Vladimir
Sabourin, Vasil Praskov e Ivaylo Merdzhanov en septiembre de 2016. El
texto fundador del grupo es el "Manifiesto de la Nueva Poesía Social",
escrito por Sabourin y Praskov. Dicho manifiesto sería firmado por
autores como Zlatomir Zlatanov, Kiril Vasilev, Keva Apostolova y otros.
El manifiesto hace hincapié en alejarse de lo que denominan literatura lifestyle y el postmodernismo academicista.
"1. La poesía que hacemos es política en el sentido absolutamente
concreto de diferenciar señaladamente al amigo y al enemigo. En el
momento de formarnos como grupo de poetas nuestros enemigos claros e
innegociables son: a) la literatura lifestyle en todas sus variedades y
b) la literatura que parasita la infraestructura universitaria, así como
también c) los intentos de híbridos entre los puntos a y b con una
perspectiva comercial."
Síguenos en facebook para recibir más novedades sobre poesía y literatura búlgara.
