Poesía de Bulgaria: Reseña de "Muchacha Blanca", por Luis Enrique Ibáñez, en español y en búlgaro

 

Recientemente publicamos la traducción de "Бяло момиче" de Vladimir Sabourín al español. Se trata de una edición bilingüe búlgaro-español (la cual se puede adquirir en amazon aquí), con prólogo de Emilio Martín Paz Panana. La traducción es de Marco Vidal González y el diseño de cubierta de Ventsislav Arnaoudov.

A continuación os presentamos la reseña del poemario que ha realizado Luis Enrique Ibáñez en español y en búlgaro:

Muchacha Blanca

Marco Vidal (Sanlúcar de Barrrameda) cursó Bachillerato en el IES Cristóbal Colón. Graduado en Lenguas Modernas y sus Literaturas con Mención en Lenguas Eslavas por la Universidad de Granada. Hace semanas nos presentó 'Nueva Poesía Social. La Antología', sobre poesía búlgara actual. Es el traductor a nuestro idioma de esa Antología en la que también aparece como autor.

Ahora nos acerca, nos regala, el poemario de Vladimir Sabourín  (Santiago de Cuba, 1967) 'Muchacha blanca'. Sabourín es poeta y crítico literario, iniciador del movimiento literario búlgaro Nueva Poesía Social y autor de su manifiesto fundador. Es traductor del alemán, español, ruso y portugués al búlgaro.

El músculo poético de Vladirmir Sabourín constituye una bofetada inteligente a toda esa poesía ñoña, de carpetilla, pseudoadolescente, que parece haberse apoderado de las portadas literarias en nuestro país, y en otros, al parecer también en Bulgaria. Autores y autoras (seguro que a cualquiera le vienen nombres a la cabeza) que se han posado incluso en editoriales que antes mostraban un prestigio y un rigor exquisitos. Editoriales que ahora no tienen ningún pudor en escribir en las contraportadas, a modo de reclamo, publicidades como "autora que tiene más de no sé cuántos miles de seguidores en las redes sociales."

Se trata la insana "literatura lifestyle", a la que el propio Sabourín se refiere en el manifiesto antes mencionado, "producto controlado por los mecanismos de la oferta y la demanda en los que el autor con mayor o menor grado de conciencia busca responder a necesidades creados por una cultura de uno mismo orientada al consumidor." Orientada al vaciamiento semántico del verbo poético, en aras de la venta inmediata, como la comida rápida, nos permitimos añadir... y así dice Sabourín en uno de los poemas que hoy presentamos aquí,

Va a ser que me toca perdonar...

A los portadores de la cultura a las etiquetas y precintas...

A las cutres imitaciones de la alta literatura

Financiada única y exclusivamente con dinero correcto...

 

Y es que, como nos enseña en el primer breve y profundo poema, cuando se abandona la poesía sólo se administra la ausencia. Por eso Vladirmir Sabourín se agarra a la palabra, la zarandea y la deja de pie, erguida, vitaminada. Advierte, constata, denuncia la enfermiza inercia de la resignación, 

Continuamos

Como un soldado alemán en stalingrado...

Como un anciano demente cuando cae la noche

Como un emigrante en un camión frigorífico...

 

Y nos pone delante de los ojos nuestra triste condición de consumidores esclavos,

... los machotes valientes decididos tarjeta en mano

el más triste aquí está más cerca de la alegría de la posesión...

 

Sin embargo, los constantes fogonazos sociales sostenidos por una irreverente sintaxis, no nos deberían inducir a reducir su poesía a una mera y puntual denuncia social. Es, en realidad, el mismo sujeto de la Historia el que se queda entre signos de interrogación. Es la pregunta sobre el propio Hombre Moderno, el intento por traducir de modo emancipador el viaje que hemos realizado, el que se nos está llevando. Al fin y al cabo, todos somos extranjeros en nuestra propia Historia.

 

Yo soy aquella gotita de alquitrán...

Luis Enrique Ibáñez

Publicado originalmente en Dueloliterae

Puedes leer los cinco poemas seleccionados por el autor de la reseña aquí.

Бяло момиче

Марко Видал (Санлукар Де Барамеда) завършва средното си образование в училището “Кристобал Колон” и Славянска филология в Университета на Гранада. Наскоро той представи испанската антология на българското списание Нова социална поезия, съдържаща стихотворения на съвременни български автори. Той е преводач на тази Антология на испански и също участва в нея като автор.

Сега той открива за нас стихосбирката на Владимир Сабоурин (Сантяго де Куба, 1967) “Бяло момиче”. Сабоурин е поет и литературен критик, основател на литературното движение Нова социална поезия и автор на манифестта на движението. Той е преводач от немски, испански, руски и португалски на български език.

Поетичната сила на Владимир Сабоурин е един интелигентен шамар срещу лайфстайл, псевдо-тинейджърската, престорената и лигавата поезия. Това е поезията, която завладява кориците на всички литературни издания в Испания, но също така и в други страни като България. Автори и авторки (сигурно някои от вас ще се сетят за определени имена), които публикуват в уж престижни издателски къщи, поне доскоро смятани за престижни и взискателни. Издателски къщи, които сега не се срамуват да пишат на задните корици лозунги като: “най-харесвания автор в социалните мрежи”, “авторът, който има еди колко хиляди последователи в Инстаграм”. Това явление представлява лайфстайл литературата, която Сабоурин споменава в горепосочения Манифест, “контролиран от механизмите на търсенето и предлагането продукт, в който авторът с по-голяма или по-малка степен на съзнателност търси да отговори на потребности, създавани от една потребителски ориентирана култура на себе си“. Литература, ориентирана към семантично изпразване на поетичното слово в полза на разчитащата на забавлението продажба - както бързата храна. По подобен начин се изразява Сабоурин в едно от стихотворенията, които днес ви представяме тук:

Май трябва да простя…

На културтрегерите на етикетите и бандеролите

На адибас и панасоняк на високата литература

Финансирана единствено и изключително с правилни пари

 

И както пише в първото кратко и силно стихотворение, когато човек се отказва от поезията, той започва да администрира отсъствието. Това кара Владимир Сабоурин да се вкопчва в словото, да го разклаща и да го държи изправено, витаминизирано. Владимир Сабоурин ни предупреждава, описвайки и осъждайки болната инерция на смирението:

Продължаваме

Като немски войник при сталинград

Като чистачка завършила българска филология

Като дементен старец в падащия мрак

Като емигрант в хладилен камион

И също така ни конфронтира с нашето робско и консуматорско естество,

мъжкарите смели решителни картодържатели

най-тъжния тук е най-близо до радостта на притежанието.

Непрестанно призоваващите за бунт стихотворения, използващи един непочтителен синтаксис, не трябва да ни карат да виждаме в неговата поезия проява на възможен и елементарен социален гняв. Всъщност самият субект на Историята е поставен под въпросителен знак. Това е въпросът относно самия Модерен човек, опитът да се опише пътя, който сме извървели, на езика на социалната еманципация. Този път, който все по-лесно изпускаме от поглед. В крайна сметка всички сме чужденци в собствената си История.

 

Аз съм капчицата катран...

Луис Енрике Ибаньес

Рецензията бе публикувана в блога на автора 

Превод на български Марко Видал

Тук може да прочетете петте стихотворения споменати в рецензията.