За тези, които за пръв път посещават моя блог, нека се представя: Казвам се Марко Видал и съм от Испания. Завърших славянска филология в Университета в Гранада и в момента живея в София.
Откакто живея в България съм се запознал с много хора и съм забелязал, че на българите им става много интересно когато видят, че някой чужденец живее в страната им. Когато българин емигрира в западна Европа, обикновено причината е ясна – вечната икономическа криза, в която е потопена България. Заради това доста българи едновременно се учудват и се радват, когато разберат, че някой чужденец живее тук.
Обаче когато се окаже, че този чужденец владее езика, камарата от въпроси които българите задават се увеличава. И когато се окаже, че човекът не само говори езика по принуда, защото живее в страната, а че е избрал българистика в университета като специалност, разговорът се превръща в интервю, в което българистът трябва да обяснява защо му е хрумнало да научи такъв рядък език.
Когато обяснявам тази необяснима страст към българското, обикновено получавам два вида отговор – „Това за кво ти е?“, „Кво ше праиш после?“, „България е черна дупка“, „избери си руски, Русия поне е по-развита държава“, и тн. Вторият отговор представлява поредица от похвали, хубави думи, поздравления, и в крайна сметка - демонстриране на интерес.
Сега е моментът да ви разкажа защо избрах български в университета и защо въобще се заинтересувах от славянските езици. Всичко започна когато бях на 12 години. Майка ми работеше в една институция - “Център за жени, страдащи от насилие, която съществува и до днес, и която предлага подслон на жени, жертви на домашно насилие. В тези центрове има много чужденки, понеже те са най-уязвими - обикновено нямат роднини, които да им помагат.
В едно телевизионно предаване имаше една двойка, която отишла в Русия за да си осинови едно дете, и там видях един плакат на руски, с много странни букви, и той привлече вниманието ми. По онова време в центъра, където работеше майка ми, имаше една рускиния.
Бях само на 12 години, вкъщи нямахме интернет, и тази жена започна да ме учи дистанционно (в такива центрове жените не могат де излизат, докато не се проведе делото срещу човека, нападал жената), не могат да работят, да общуват с чужди хора. С една дума - не могат да правят нищо. Тя ми пишеше изречения на руски с превод на испански в една тетрадка, която даваше на майка ми, и която тя предаваше на мен.
Следващите три години продължих да уча руски сам, с помощта на тази тетрадка, и най-накрая реших да ходя на частни уроци при една белорускиня. Тогава не бях стигнал до много високо ниво, и дори не ми беше ясно какво представляват падежите. Макар че не знаех много добре руски, нещо ме привличаше в този език - азбуката, мекото произношение...
Учих една година учих с тази учителка, а когато ми оставаше само още една година в гимназията преди университета, реших да продължа с ученето на руски и да започна да уча нови славянски езици, и, разбира се, да науча малко и за техните литератури и култури. Тоест, да следвам славянска филология.
До онзи момент имах идеята да запиша политология, понеже от малък се интересувам и от политика. Ясно е, че политологията дава повече възможности за работа, отколкото славянската филология, но реших да уча това, което най-много ми харесваше, без да мисля какво ми предстои в бъдеще.
А сега идва момента, в който трябва да ви обясня, защо избрах точно българския език. Не искам да ви разочаровам, но решението да запиша този език беше абсолютно случайно - в Мадридския Университет “Комплутенсе” записването се прави онлайн и когато тръгнах да се запиша на словашки като втори език (руският ми беше първият), понеже ми харесваше идеята да уча един славянски език, който се пише на латиница, не можах да го направя поради административни причини. Не можах да запиша словашки, и тъй като нямаше друг избор, ми се наложи да запиша български.
След един месец лекците започнаха. В час по български бяхме почти десет души в първия ден и нещо в тази лекция ми хареса. Още не знаех нищо по български, но в онзи момент осъзнах, че този език щеше да се превърне в моя страст.
През следващите дни броят на студентите намаля и останахме само петима души, които продължихме през цялата учебна година: едно момче наполовина руснак, наполовина българин, една българка, израснала в Испания, една перуанка, израснала в Испания, която имала по онова време приятел българин, и един дядо на почти 70 години от Парагвай, с български произход, който разбираше много добре, но не се справяше с граматиката и затова беше решил да запише филология на тази възраст.
Първият семестър приключи и аз имах чувството, че в крайна сметка този нов език ще заеме мястото на руския. И наистина беше така - когато професорката по руски започна да ни мъчи с тия падежи направо си помислих: “това не е за мен”! И се фокусирах върху българския, понеже българският език има само звателен падеж и няколко остатъка от другите падежи, които днес се броят по-скоро като изключения.
Продължих с българския, учех всеки ден по 10 думи, пишех ги на едно листче, което държах в джоба си и което прочитах по няколко пъти на ден - на автобусната спирка, в метрото, преди да започне урока, и т.н.
Помня, че в началото се чувствах разочарован, понеже ми се струваше доста труден език, и си мислех, че никога няма да го науча добре. Но в магазина долу в блока, където живеех, се оказа, че продавачката, Петя, е българка - от Поморие. Хем ѝ липсваше българското, хем критикуваше доста неща от България, и не разбираше защо уча този език. Но пък тя ме вдъхнови да продължа да уча нейния език.
Не само Петя ми задаваше такива въпроси. И днес, когато вече мога да кажа, че владея езика, много българи ме питат същите неща - някои от тях явно се възхищават, а другите просто не могат да разберат защо съм го научил, и изглежда сякаш това дори не им харесва.
Единственото, което знам със сигурност е, че ще продължа с българския. Не знам какво ще правя, дали ще си намеря работа с него, дали ще успея някой ден да се занимавам с преводи... В крайна сметка, човек трябва да прави това, което най-много му харесва. Да се чувства успешно реализиран. И дори да съм записал тази специалност случайно, най-важното е, че тя се превърна в страст за мен.
Откакто живея в България съм се запознал с много хора и съм забелязал, че на българите им става много интересно когато видят, че някой чужденец живее в страната им. Когато българин емигрира в западна Европа, обикновено причината е ясна – вечната икономическа криза, в която е потопена България. Заради това доста българи едновременно се учудват и се радват, когато разберат, че някой чужденец живее тук.
Обаче когато се окаже, че този чужденец владее езика, камарата от въпроси които българите задават се увеличава. И когато се окаже, че човекът не само говори езика по принуда, защото живее в страната, а че е избрал българистика в университета като специалност, разговорът се превръща в интервю, в което българистът трябва да обяснява защо му е хрумнало да научи такъв рядък език.
Когато обяснявам тази необяснима страст към българското, обикновено получавам два вида отговор – „Това за кво ти е?“, „Кво ше праиш после?“, „България е черна дупка“, „избери си руски, Русия поне е по-развита държава“, и тн. Вторият отговор представлява поредица от похвали, хубави думи, поздравления, и в крайна сметка - демонстриране на интерес.
Сега е моментът да ви разкажа защо избрах български в университета и защо въобще се заинтересувах от славянските езици. Всичко започна когато бях на 12 години. Майка ми работеше в една институция - “Център за жени, страдащи от насилие, която съществува и до днес, и която предлага подслон на жени, жертви на домашно насилие. В тези центрове има много чужденки, понеже те са най-уязвими - обикновено нямат роднини, които да им помагат.
В едно телевизионно предаване имаше една двойка, която отишла в Русия за да си осинови едно дете, и там видях един плакат на руски, с много странни букви, и той привлече вниманието ми. По онова време в центъра, където работеше майка ми, имаше една рускиния.
Бях само на 12 години, вкъщи нямахме интернет, и тази жена започна да ме учи дистанционно (в такива центрове жените не могат де излизат, докато не се проведе делото срещу човека, нападал жената), не могат да работят, да общуват с чужди хора. С една дума - не могат да правят нищо. Тя ми пишеше изречения на руски с превод на испански в една тетрадка, която даваше на майка ми, и която тя предаваше на мен.
Следващите три години продължих да уча руски сам, с помощта на тази тетрадка, и най-накрая реших да ходя на частни уроци при една белорускиня. Тогава не бях стигнал до много високо ниво, и дори не ми беше ясно какво представляват падежите. Макар че не знаех много добре руски, нещо ме привличаше в този език - азбуката, мекото произношение...
Учих една година учих с тази учителка, а когато ми оставаше само още една година в гимназията преди университета, реших да продължа с ученето на руски и да започна да уча нови славянски езици, и, разбира се, да науча малко и за техните литератури и култури. Тоест, да следвам славянска филология.
До онзи момент имах идеята да запиша политология, понеже от малък се интересувам и от политика. Ясно е, че политологията дава повече възможности за работа, отколкото славянската филология, но реших да уча това, което най-много ми харесваше, без да мисля какво ми предстои в бъдеще.
А сега идва момента, в който трябва да ви обясня, защо избрах точно българския език. Не искам да ви разочаровам, но решението да запиша този език беше абсолютно случайно - в Мадридския Университет “Комплутенсе” записването се прави онлайн и когато тръгнах да се запиша на словашки като втори език (руският ми беше първият), понеже ми харесваше идеята да уча един славянски език, който се пише на латиница, не можах да го направя поради административни причини. Не можах да запиша словашки, и тъй като нямаше друг избор, ми се наложи да запиша български.
След един месец лекците започнаха. В час по български бяхме почти десет души в първия ден и нещо в тази лекция ми хареса. Още не знаех нищо по български, но в онзи момент осъзнах, че този език щеше да се превърне в моя страст.
През следващите дни броят на студентите намаля и останахме само петима души, които продължихме през цялата учебна година: едно момче наполовина руснак, наполовина българин, една българка, израснала в Испания, една перуанка, израснала в Испания, която имала по онова време приятел българин, и един дядо на почти 70 години от Парагвай, с български произход, който разбираше много добре, но не се справяше с граматиката и затова беше решил да запише филология на тази възраст.
Първият семестър приключи и аз имах чувството, че в крайна сметка този нов език ще заеме мястото на руския. И наистина беше така - когато професорката по руски започна да ни мъчи с тия падежи направо си помислих: “това не е за мен”! И се фокусирах върху българския, понеже българският език има само звателен падеж и няколко остатъка от другите падежи, които днес се броят по-скоро като изключения.
Продължих с българския, учех всеки ден по 10 думи, пишех ги на едно листче, което държах в джоба си и което прочитах по няколко пъти на ден - на автобусната спирка, в метрото, преди да започне урока, и т.н.
Помня, че в началото се чувствах разочарован, понеже ми се струваше доста труден език, и си мислех, че никога няма да го науча добре. Но в магазина долу в блока, където живеех, се оказа, че продавачката, Петя, е българка - от Поморие. Хем ѝ липсваше българското, хем критикуваше доста неща от България, и не разбираше защо уча този език. Но пък тя ме вдъхнови да продължа да уча нейния език.
Не само Петя ми задаваше такива въпроси. И днес, когато вече мога да кажа, че владея езика, много българи ме питат същите неща - някои от тях явно се възхищават, а другите просто не могат да разберат защо съм го научил, и изглежда сякаш това дори не им харесва.
Единственото, което знам със сигурност е, че ще продължа с българския. Не знам какво ще правя, дали ще си намеря работа с него, дали ще успея някой ден да се занимавам с преводи... В крайна сметка, човек трябва да прави това, което най-много му харесва. Да се чувства успешно реализиран. И дори да съм записал тази специалност случайно, най-важното е, че тя се превърна в страст за мен.
Забележка: за редакцията на текста ми помогна приятел
Ако искате да бъдете информиран за дейността ми, можете да ме следите във фейсбук.
Подобни статии в блога:
Нова Дума: "Марко Видал е Българинът под прикритие"
Моите стихотворения:
- Честита баба марта
- София II
- Пространства
Ако искате да бъдете информиран за дейността ми, можете да ме следите във фейсбук.
Подобни статии в блога:
Нова Дума: "Марко Видал е Българинът под прикритие"
Моите стихотворения:
- Честита баба марта
- София II
- Пространства
No hay comentarios:
Publicar un comentario