Снимка: Екатерина Костова
Получих тънкия пакет със стихосбирката на Марко Видал от „Български книжици“ в спретната опаковка. Томчето е крехко като графиките в него, а естетският му дизайн (браво, Ваня Вълкова!) е първият досег до света на младия испанец, превел Александър Вутимски на родния си език.
Очаквах упадъчност и вдъхновение – точно така, както звучат много от любимите ми стихове на Вутимски. И точно така, както сам е определил София в посвещението на книгата си Марко – и упадъчна, и вдъхновяваща. Но ме изненада размахът и на упадъчността, и на вдъхновението, които „пръскат“ стиховете му.
Нарочно използвам този глагол. Той се съдържа в едно от стихотворенията му точно в средата на книгата. Той илюстрира и философията на чувствата в нея от първата до последната ѝ страница.
Защо пръска кръвта
под тихите чаршафи
в тъмнината
Защо пръска дъждът
по затънтените улици
в полумрака
Защо пръска пикнята ти
когато пикаеш прав
Защо пръска всичко
а пък мене
няма кой
да ме пръска
Аууу, вулгарно, ще кажете. И дори – как може „пикня“ и пикаеш прав“ да са поезия? А още по-бруталните думи и изрази, които ще срещнем в книгата, не взривяват ли поезията отвътре? Липсата на препинателни знаци и в заглавия, и в самите тела на стихотворенията не е ли обиждащо правописа?
Моят отговор е в опита да разбера защо го прави Марко. Докато анализирах стиховете му, приятелката ми във фейсбук Неда Нешева, специалист по съвременна теория на изкуството, публикува известната картина на Мане „Закуска на тревата“ с гола жена в центъра ѝ, седнала между мъже в официални костюми. Голотата ѝ е провокация. Два пъти по-голяма провокация е, че гледа към наблюдаващите картината. И да, голотата е бунт.
В поезията на Марко Видал голата жена на Мане са думите и изразите от „долницата“ с всички нейни присъщи действия за задоволяване на естествените нужди. Голата жена е темата за хомосексуалността и различното говорене за нея. Поставяйки я до добре облечените господа, чийто „висок“ разговор за поезия не допуска „жената“ въобще, Марко предизвиква читателя да застане до него – на ръба, от двете страни на който са отчаянието и бунта. И да погледне към бездната между тях.
А какво е „долница“ и „горница“ ли? Спомнете си Рабле, който реабилитира „телесната долница“ и я възпява като „горница“. След това се върнете доста по-назад във времето и си припомнете фалическите шествия по време на Дионисиевите празненства в древна Гърция. Поезията на Марко Видал е и фалическо шествие, и интронизиране на „телесната долница“ в „горния свят“. И хуманизъм, и деструктивизъм. И сексизъм, и постсексизъм. Събиране на крайностите в общество, което става все по-резистентно към отчуждението и самотата. И бунт заради това.
Всичко започва така: „в проклетата цивилизация/ където никой не изпитва чувства“. Лицемерието на свят, в който безраличието към бедния, надменността на удобно заелия стола си в държавната администрация, отсъстващите приятели и присъстващите случайно срещнати събуждат бунт. Но той не избухва навън с опит да промени нещо, а е обърнат навътре, в деконструкция на чувствата и тотален отказ от одушевеността: „Напускам. Отивам в изгнание/ Искам да съм плочка храст/ дърво или пепелник в безсмъртието“.
Желанието за отшелничество в неодушевените предмети обаче ще премине в суицидно влечение и преодоляването му, след което ще стигне до решение за някакво действие. То ще се „спъне“ в градския пейзаж на тази София, чиито „пукнатини ме всмукват“: „тогава реших да стана/ тогава съзрях мизерията/ която ме обкръжаваше“. И ще продължи да ни води през света на лирическия герой, в който болката заради бедността – на старицата, която моли за левче, през лицемерието на набожността, през нагона и хомосексуалността. Всичко това ще се смесва с нежност и споделеност и ще се трансформира в обществена неудовлетвореност:
Фактът че трябва да продавам работна си сила
на капиталистите ме съсипва
Фактът че трябва да продавам работна си сила
на капиталистите ме кара да се чувствам тъпо
Фактът че трябва да продавам работна си сила на
капиталистите не ми дава
Мир
Като че ли „мир“ единствено ще намерим в поемата, посветена на Александър Вутимски – впрочем, първият български поет, който пише на хомосексуална тематика. И не, не е вик за приемане на „различността“ поезията на Марко Видал. Тя е сарказъм срещу приравняването на хомосексуализма с естетика за подражание от „хетеробатките“.
И още – обругаване на безразличието и флирт със самотата. Безразличието, което може да се усети на всяка крачка в големия град от всеки, който се вглежда в хората, а не в сградите. И самотата, която крачи, яде, спи и сънува с чужденеца далече от родината му. Но не родината в смисъл на рождената му страна, а дома на неговото оформяне като личност и възприемане на света.
Накрая ще ви върна към глагола „пръскам“. Ако отворите тълковния речник, ще прочетете, че той, освен „разнасям в различни посоки, ръся чрез изтласкване на течност “, означава още „разпилявам, разпилявам се, разделям се, раздробявам се на части“. И още: „изчезвам, пилея, много силно ме боли (глава), разпространявам (слух). Повечето от тези значения и много още ще откриете между редовете на стихосбирката „Едно мъжко момиче“ на Марко Видал – написана с размаха на чувствителността към личното и общото, какъвто само родените поети притежават.
В неговата фамилия коренът „vida” означава „живот“. Такъв корен откривам и в стиховете му, разперени като корона от различни състояния на един чужденец насред София – “и упадъчна, и вдъхновяваща“. Преживяна в сиво в първата му стихосбирка на български език, тя може да е наситена с цветове при следващата му среща с нея. И нямам търпение да отгърна едни нови стихове на Марко, в които вече заявилото се „мъжко момиче“ ще ги открива.
Екатерина Костова
Оригиналният пост може да се намери тук
