Феминисти срещу цензурата на политическата коректност

Феминисти срещу цензурата на политическата коректност

 

Скъпи приятели, читатели и другари

 

Пиша това писмо не само като един от редакторите в сп. “Нова социална поезия”, но също така като активист за правата на сексуалните малцинства. Всички, които ме познавате добре, знаете, че се определям като крайноляв, трансфеминист и че на всичкото отгоре съм голям педал (в лошия и в добрия смисъл на думата).

 

Разбирам, че въпросното стихотворение на Нинко Кирилов (стихотворение, което, между другото, не харесвам), може да предизвика възмущение. Обаче не разбирам реакцията на част от софийското ляво и феминистко пространство и масовото им докладване на групата и оклеветяването на списанието (трол style).

 

Нова социална поезия е списание, което между другото дава глас на педали като мен (и други). Редакторите на списанието имат пълна автономия, не всички сме феминисти, крайнолеви или изповядваме определена религия.

 

Лично аз не съм съгласен, че трябва да се цензурира определена творба, която между другото е фикция и е препратка към други произведения, колкото и да е шокираща.

Феминисткото движение е доста разнообразно. В Испания (страната, където съм роден и в която живея) в момента положението в това движение е доста напрегнато заради спора относно узаконяването на сексуалния труд и сурогатното майчинство. Едни феминисти викат на други, че са антифеминисти, защото не мислят като тях по определен въпрос. А пък тези, които не са феминисти, викат на всички феминисти “feminazis”. Говоря за феминизъм и педалски работи, защото вчера бе създадена групата “Нова хетеросексуална поезия” като подигравка и ирония срещу нашето списание. Група, която се определя така: “Група за истински бяла, хетеросексуална, брадясала, умерено подпийнала, но уверена във висотата си съвременна софийска поезия!”.

 

Явно фактът, че един негър и един педал са част от редколегията на НСП не е основателна причина да не бъдем смятани за расисти или хомофоби. В ерата на комуникациите и на Асоциалните фейсбук активисти (и разни триименни егоцентрични и биполярни пърформъри) е сравнително лесно да се постигне оклеветяването на цяла една група с няколко споделяния и лайкове, без да сте реално запознати с нашата работа и с всичко, което публикуваме. Нова социална поезия съществува от 4 години и ако наистина се поинтересувате от това, което издаваме, просто трябва да поровите в нашите броеве и ако ви интересува определена тематика, да ни пишете.

 

Само да припомня, че фейсбук групата на Нова социална поезия е свободно пространство и почти всеки може да публикува свое произведение, докато в броевете всичко минава през редакторите и тяхното лично одобрение. Тоест, всичко, което излиза във фейсбук групата на НСП НЕ трябва да е било харесано и одобрено от ВСИЧКИ редактори. В случая, аз не харесвам въпросното стихотворение, но изобщо не съм съгласен, че то трябва да бъде цензурирано или изтрито.

 

Фактът, че има едно, две или три стихотворения на Нинко Кирилов или на който и да е автор, които не са харесвани и не минават цензурата на политическата коректност, преобладаваща в институционалния феминизъм, не ви дава право да обвинявате всички нас и цялото списание в мачизъм, мизогиния или хомофобия. И още по-малко да докладвате масово като организирани дигитално-фашистки тролове едно от малкото бг литературни списания, които, между другото, дава глас И на различните.

 

Марко Педал (Или Марко Видал)

 

ПС: В испания все по-често се налага да викаме на милениалите “ofendiditos” (обиденичките), защото те (мое поколение) са родени в ерата на политическата коректност и абсолютно всичко може да се смята за политически некоректно и следователно - да бъде (авто)цензурирано.

 

Това писмо е написано във връзка със скандала предизвикан от стихотворенията на Нинко Кирилов в групата на сп. Нова социална поезия. Оригиналният пост може да го видите тук.

 

Очаквайте в ноемврийския брой новата рубрика "Дебат".

 

Първият ни дебат ще бъде на тема “Границите на свободата на езика”.

 

*Дебатът е предизвикан от стихотворения на Нинко Кирилов и Кристиян Герчев.

 

Условия за участие

 

- Критически свободен текст

- Срок до 15-ти октомври

 

Текстовете може да бъдат изпратени на фейсбук профилите на редакторите и на имейла на списанието (newsocialpoetry@mail.bg).

 

Будителките: mujeres ilustres en la historia contemporánea de Bulgaria.

¿Cuál es el papel de la mujer en la Bulgaria tras la Liberación? Este es el tema principal del proyecto Будителките (Mujeres próceres, ilustradas) que fue presentado el 31 de octubre en la Galería "+Toва" en Sofia. Este proyecto es fruto del trabajo de la página web femenina "Момичетата от града" (las chicas de la ciudad).

El proyecto Будителките centra su atención en las historias de 15 mujeres búlgaras entre las que encontramos a Ekterina Karavelova, Liuba Kutincheva, Elisaveta Konsulova-Vazova, Mara Belcheva, entre otras. 

Esto es parte del proyecto que continuará durante el año 2020 con la publicación de un libro y con la creación de los premios anuales para mujeres ilustres contemporáneas. En 2020 se formará un jurado que declarará las categorías en las que se entregarán los premios así como las nominaciones. 

Las 15 mujeres ilustres, que podéis conocer en la página web момичетата от града, están divididas en 5 categorías: arte, ciencia, sociedad, belleza y literatura. 

Podemos destacar la figura de Anastasia Tosheva, una de las primeras maestras búlgaras. Nacida en 1837 en la por entonces Stara Zagora. Gracias a una beca que le otorga Zaharii Kniazheski tiene la posibilidad de estudiar durante siete años en Rusia donde aprende ruso y francés. Vuelve a Bulgaria en 1857.

El primer colegio de Stara Zagova abre puertas ese mismo año y Tosheva enseña lectura, escritura, teología, cálculo y costura. Daría conferencias en las que incita a las madres a llevar a sus hijos al colegio y muchos de sus alumnos se convertirían en profesores.

Más adelante pasará por la ciudad de Gabrovo, dónde la llaman para mejorar las condiciones del colegio femenino. Allí abrió una residencia y habría tantas estudiantes que tuvieron que contratar maestros del instituto de chicos. Tras la muerte de su marido se convierte en Directora del Instituto femenino de Stara Zagora y cuando se retira empieza a traducir libros del francés y del ruso.

Otras figuras

Entre otras mujeres ilustradas cabe destacar a la primera arquitecta búlgara Victoria Angelova-Vinarova, autora del proyecto con el que se construye la Biblioteca Municipal. Algunos de los edificios, construidos bajo su proyecto son destruidos por los bombardeos durante la Segunda Guerra Mundial pero otros han sido conservados hasta hoy, como el Instituto de Secundaria de Matemáticas de Sofia.

Cabe destacar también a la primera mujer físico nuclear: Elisaveta Karamihailova. Es, además, la primera profesora de la Universidad de Sofia. Es la fundadora del laboratorio de radioactividad en el Instituto de Física de la Academia Búlgara de Ciencias. Se interesó por la contaminación del agua y la tierra causada por la fábrica de Uranio y buscó medidas para solucionar el problema limitando su uso, en un momento en el que en la Bulgaria comunista la producción de uranio era prioritaria.

La historia no ha sido solo escrita por hombres, y en una fecha tan significativa como la de hoy cabe recordar algunas de las mujeres que hicieron avanzar a Bulgaria tras su liberación.

En la página web del proyecto podéis encontrar más información sobre las otras personalidades: Ekaterina Karavelova, Yana Yazova, Mara Belcheva, Bistra Vinarova-Radeva, Ekaterina Nencheva, Ana Karima, Kostantsa Liapcheva, Evdokia Filipova, Elisaveta Konsulova-Vazova.

Pronto iremos publicando más historias de mujeres en Bulgaria.

Post relacionados:

-  Mercia MacDermott: la biógrafa británica de Vasil Levski  

- Génesis de un bulgarista: un encuentro con el Lingüista Alfons Olivares Niqui

- Un español en la Bulgaria de 1878  
-  1 de noviembre: Día de los Próceres de la Ilustración búlgaros

¡Síguenos en facebook!

Кой защитава куиър детето? Пол Беатрис Пресиадо

Левият феминистки колектив ЛевФем представи в блога си една много актуална и силна статия на испанския филосот и феминист Пол Беатрис Пресиадо, която имах удоволствие да преведа от испански на български. Оригиналната публикация в сайта на ЛевФем може да я намерите тук.

Въпреки определящото им значение за човешкия опит, рядко разглеждаме политически въпроси през категории като социален пол и сексуалност. Често чуваме и отляво, и отдясно, че други въпроси са по-важни, че се занимаваме с „незначителни“ неща, че сме „снежинки“, които спорят за думички… В същото време в публичното пространство биват пренебрегвани „половите“ характеристики на различни социални и трудови мобилизации, от майките на деца с увреждания до медицинските сестри. Не само се проваляме в изграждането на смели заявки за женско и куиър освобождение; много често не успяваме дори да посочим огромните полови неравенства в ежедневието.

От другата страна на барикадата крайнодесните отдавна считат въпросите на пола и сексуалността за централни. Противоположно на еманципаторския дух, те залагат на тоталитаризация на репродуктивните права, изразяването на пола, сексуалната ориентация и половата идентичност – чрез подчиняването им на строги, наложени от тях норми, задължителна полова бинарност, контрол над телата на жените и транс хората и пр. Свидетели сме на най-хомофобната изборна кампания в България, в която Прайдът е превърнат в страшилището, което да донесе гласове. Няколко кампании срещу абортите отминаха от началото на годината.

На фона на всичко това продължава да се разразява драмата с довелата до истерия Стратегия за детето. Липсата на истински, честен и конструктивен разговор за статута на детето в съвременното българско общество даде поле на крайни реакционери, които необезпокоявано разпространяваха пропагандата си (и продължават да го правят). Целта: пълен контрол върху децата от страна на родители, които да ги „възпитават“ по начини, които считат за уместни, без обществен контрол, без последици за упражнено насилие, без каквито и да е гаранции за защита на правата, изборите и идентичността на всяко дете. Във връзка със случващото се Ви предлагаме един текст, който, макар и писан в контекста на хомофобски протести във Франция през 2013 г., звучи изключително актуално на фона на развихрящите се ултраконсервативни кампании у нас. Преводът е на Марко Видал, а авторът е Пол Беатрис Пресиадо – трансджендър философ и феминист, който работи с теми, свързани с идентичност, социален пол, сексуалност, биополитика и куиър теория.

Кой защитава куиър детето? 

Пол Беатрис Пресиадо

Противниците на предложеното за изменение на Закона за легализиране на еднополовите бракове, както и за осиновяването и правото на изкуствено оплождане за хомосексуални двойки, излязоха масово на протест във Франция на 13 януари – повече от 600 000 човека са решили да отидат на протест, за да опазят политическo-сексуалната си хегемония. Това беше най-големият outing[1] на хетерократи. Католици, евреи и мюсюлмани – фундаменталисти, уж прогресивни католици, представлявани от Фрижит Баржо[2], десницата, водена от Франсоа Копе, едипичните психотерапевти, социалистите, вярващи в биологичното предопределяне на пола, и голяма част от радикалната левица се съгласиха миналата неделя да превърнат правото на детето да има майка и баща в основен аргумент, който оправдава ограничаването на правата на хомосексуалните.

Последните им публични изяви бяха характеризирани с клеветнически лозунги и с насилие от страна на органите на реда. Не е учудващо това, че защитават привилегиите си с оръжие в ръка. Фактът, който се оказва философски и политически проблематичен, е, че това го правят в името на защитата на детството. Но е недопустимо да карат децата да използват същото това патриархално оръжие, с което те си служат. 

Детето, което Фрижит Баржо иска да защитава, не съществува. Защитниците на детството и на семейството се позовават на политическата фигура на едно дете, което те предварително определят като хетеросексуално и принадлежащо към бинарната полова система. Дете, лишено от енергията на съпротивата и от способността да използва свободно и колективно тялото си, органите си и половите си течности. Детството, което уж претендират да защитават, е пълно с потисничество, терор и смърт.

Фрижит Баржо има предимството, че детето не е считано за субект, способен да се изправи и да се бунтува срещу дискурса на възрастните – детето продължава да бъде считано като субект с тяло, без право да го управлява. Позволете ми да създам ретроспективно „сцена на изричането“[3] и да отговарям като контролираното дете, което някога самият аз бях, и да предложа друга форма на отглеждане на децата, които не са като останалите.

В миналото бях онова дете, което Фрижит Баржо претендира да защитава. И сега аз подтиквам към бунт в името на всички деца, към които се обръща лъжливият ѝ дискурс. Кой защитава правата на различните деца? Правата на момчето, което обича да се облича в розово? На момичето, което мечтае да се ожени за най-добрата си приятелка? На хомосексуалното и транссексуалното дете? И на трансджендър децата? Кой защитава правата на детето да смени социалния си пол (ако то така поиска)? Кой защитава правата на детето да самоопредели биологичния и социалния си пол? Кой защитава правата на детето да израсне в свят без насилие въз основа на биологичния и социалния пол?

Инвазивният дискурс на Фрижит Баржо и на защитниците на „правото на детето да има майка и баща“ скръбно ме връща към начина на изразяване на национал-католицизма[4] от детството ми. Израснах в Испания по времето на Франко и също така израснах в едно хетеросексуално, католическо и дясно семейство. Едно образцово семейство, което най-големите традиционалисти, представлявани от Франсоа Копе, биха могли да издигнат като пример за морална добродетел. Имах родители, които изпълняваха добродетелно функциите си в хетеросексуалния режим на домашно ниво.

В настоящите френски дискурси против гей браковете и правото на хомосексуалните да осиновяват и правото на изкуствено оплождане разпознавам идеите и аргументите на баща ми. В интимността на домашното пространство баща ми прилагаше на практика силогизъм, който се позоваваше на природата и на моралния закон и в крайна сметка оправдаваше изключването, насилието и дори смъртта на хомосексуалните, травеститите и транссексуалните. Обикновено започваше така: „Мъжът трябва да е мъж, жената – жена. Така Бог е пожелал“. Продължаваше и със следното изказване „Естественото е съединението на мъж и жена, затова хомосексуалните са безплодни“. И накрая следваше непреклонното заключение: „Ако детето ми се окаже педераст, ще го убия“. И това дете бях аз.

Детето, което Фрижит Баржо претендира да защитава, е продуктът на едно лукаво педагогическо устройство, мястото, където се прожектират всички призраци, алибито, което позволява на възрастния човек да натурализира нормата. Биополитиката е живораждаща и педофилска. Бъдещето на хетеросексуалната нация е поставено на карта. Детето е биополитическо съоръжение, което позволява на възрастния човек да се нормализира. Джендър полицията наблюдава детските люлки за да превърне всички тела в хетеросексуални деца. Ако не си хетеросексуален, те чака смърт. Нормата наблюдава новородените, изисква женски качества за момичетата и мъжки – за момчетата. Нормата моделира телата и жестовете, докато не моделират допълнителни сексуални органи. Подготвя и индустриализира репродукцията, от училището до Парламента. Детето, което Фрижит Баржо претендира да защитава, е детето на деспотичната машина: миниатюризиран натуралист, провеждащ кампания за смъртта в името на защитата на живота.

Спомням си деня, в който в моето религиозно училище[5] монахинията Пилар ни помоли да нарисуваме семейството си в бъдещето. Тогава бях на седем години. Нарисувах себе си и най-добрата си приятелка. Марта, три деца и няколко котки и кучета. Аз бях проектирала собствената си сексуална утопия, със свободна любов и колективно размножаване, в която животните имат същите права като хората. Няколко дни след това, училището изпрати писмо до моите родители, в което ги съветваха да ме заведат на психиатър, за да разрешим възможно най-скоро един проблем, свързан със сексуалната ми идентичност. Посещението при психиатър беше придружено със силна репресия. От презрението на баща ми и срама и виновността на майка ми. Из училището се разпространи идеята, че съм лесбийка. Протест на традиционализма и на поддръжниците на идеите на Фрижит Баржо ме чакаше всеки ден на излизане. „Гадна и мръсна лесбийка“ ми викаха. „Ще те изнасилваме и ще те научим как да се чукаш добре“. Имах майка и баща, но те не бяха в състояние да ме защитават от репресията, безчестието, изключването и насилието. Това, което майка ми и баща ми защитаваха, не бяха правата ми на „дете“, а сексуалните норми, основани на пол, които самите бяха научили с болка в една социална и образователна система, наказваща всички форми на разногласие със страх, заплашване и дори смърт. Имах майка и баща, но нито един от тях не успя да защити правото ми на самоопределение въз основа на социален и биологичен пол. Аз избягах от тези родители, които Фрижит Баржо би искала за мен, защото от това зависеше оцеляването ми. Тоест, макар че имах родители, идеологията на сексуалното различие и на нормативната хетеросексуалност ме лиши от тях. Баща ми беше сведен до репресивен представител на джендър закона. Майка ми беше лишена от всяка функция, която надминава тази на бременна матка и възпроизводителка на сексуалната норма. Идеологията на Фрижит Баржо (тогава представлявана от национал-католицизмът на Франко) ме лиши от правото да имам майка и баща, които да ме обичат и да ме защитават. Много години, караници и сълзи ни коства да преодолеем това насилие. Когато социалистическото правителство на Сапатеро предложи през 2005 г. закона за узаконяване на гей браковете, моите родители, които до ден днешен продължават да бъдат католици и с десни убеждения, гласуваха за социалистите за първи път в живота си. Не гласуваха така само за да защитят правата ми, а заради правото си да бъдат родители на нехетеросексуално дете. За правото си да бъдат родители на дете, независимо от пола или сексуалната ориентация. Майка ми признава, че тя е убедила баща ми да отиде на протест и след това до урните. Тя ми каза: „И ние имаме право да бъдем твои родители“. 

Да не се заблуждаваме. Протестиращите на 13 януари не защитават правата на детето. Защитават правото си да възпитават децата си в нормата въз основа на социален и биологичен пол като предполагаеми хетеросексуални, като си дават правото да дискриминират всяка форма на разногласие или отклонение. Това, което трябва да защитим, е правото на всяко тяло на самоопределение въз основа на социален и биологичен пол, независимо от възрастта, сексуалните и репродуктивни органи и полови течности. Правото на всяко тяло да не бъде възпитано изключително и само за да се превърне в работническа или репродуктивна сила. Необходимо е да защитим правото на децата да бъдат считани за политически субекти, без да бъдат свеждани единствено до някаква полова, сексуална или расова идентичност. 

Париж, 13 януари 2013 г.

Увод: Стойо Тетевенски

Превод от испански: Марко Видал. Всички права на статията са собственост на автора.


[1] Изява

[2] Известна френска активистка, която е водила протестите против правата на гейовете да сключват брак.
[3] Букв. пр. от френски – scène d’énonciation. Понятието е въведено от френския лингвист Dominique Maingueneau.
[4] Идеологията на франкизма се нарича и национал-католицизъм. Спазването на стриктните католически правила е причислено от публичните власти към целите на социалния строй, налагани най-вече с помощта на закона.
[5] По време на диктатурата на Франко всички училища били религиозни и било задължително да се учи християнската религия. Учениците трябвало да се молят в началото на всеки час.

Подобни статии в блога:

- Какво се случи на първия Прайд извън София? Летният лагер на Младите европейски социалисти 2019

- За Истанбулската Конвенция

-Любов по време на фашизъм: ЛГБТИ активисти зоват към съпротива срещу Луковмарш

- La locura de género y el declive conservador y populista del Partido Socialista Búlgaro

- Mariconas y bolleras en la resistencia: la teoría queer y su movimiento en Francia y España, por Marco Vidal

-"DERECHO AL TRABAJO… SEXUAL" por BEATRIZ PRECIADO

-Lukov Marsh: una manifestación neofascista en el centro de Sofia

-ENCARNAR DISIDENCIAS, entrevista a BEATRIZ PRECIADO y TERESA FORCADES

- Стихотворение - едно мъжко момиче

EVANGELIO SEGÚN MI COÑO, DE CRISTINA INDIRA EN ESPAÑOL Y EN BÚLGARO

Evangelio según Mi Coño:

Apóstoles de Falopio, micropoema 22.

 

Salí del edén sola

sonriendo, con un porro y sin depilar.

Salí del edén sola

bien follada, amando a madre tierra y al

natural.

Salí del edén sola

y ningún dios machista

me pudo echar.

Cristina Indira. 

Eвангелие по Оная ми работа:
Aпостоли на Фалопий, микропоема 22

 

Сама напуснах Едем
усмихната, напушена и с космати крака.

Сама напуснах Едем
добре обладана, влюбена в майката земя 
и гола.

Сама напуснах Едем

никакъв друг сексистки бог 
на можа да ме прогони. 

Превод на Катя Герова 

Síguenos en facebook 

Entrada relacionada: Niñxs luchando/Воюващи деца

FLASHBACK, por María Pimientos.

La escritora y asesora gastronómica María Pimientos nos deleita con un relato corto de marcado carácter político, pero que no olvida la literariedad del texto y la estética, la belleza, que produce en nosotros aquel extraño ser que llamamos literatura.

Hubo un tiempo en el que había que ir a Londres. Años más tarde en muchas ciudades y en casi cada comunidad, cabía la posibilidad de, clandestinamente y previo pago de una suma económica, abortar. Siempre que se dieran, claro está, ciertas condiciones y requisitos. 

LA FALTA

1987

El pecho duro, somnolencia, apetito inusitado. La regla no hace acto de presencia. Te temes lo peor, es más, algo en tu interior te dice que si, que esta vez te has quedado.

Más asustada que otra cosa acudes a la farmacia a “hacerte la prueba”. Rezas cuanto sabes por que salga negativa. Ya te gustaría que la situación fuera otra, pero lamentablemente no cabe la posibilidad de tener hijos ahora.

Azul. El resultado es azul.

LA CERTEZA

Estás embarazada. Casi inmediatamente sientes la necesidad de solucionarlo, eres consciente de que no lo puedes tener; donde no come uno no comen dos. Es como una lucha interior en la que hay varios frentes, cada cual con su estandarte, con sus tropas, sus razones y tu eres el campo de batalla. Pase lo que pase, gane quien gane, terminarás destrozada.

LA DUDA

En ocasiones tus “Pepitos Grillo” te atormentan precipitándote a sensaciones que te engullen hasta casi el descontrol. Ora un exacerbado romanticismo, ora un tajante realismo. Las hormonas andan revueltas, todo parece conjurarse contra ti, la ansiedad comienza a hacerse insoportable.

LA DECISIÓN

Las circunstancias te obligan a tomar la única decisión posible. Abortar es una de las más duras y difíciles decisiones que una mujer debe tomar en su vida. Estés sola o no lo estés, ante esto estás sola, por mucho apoyo que tengas. Es tu decisión. Es tu responsabilidad.

LA INTERVENCIÓN

Sientes miedo. Te tiemblan las piernas, estás muy asustada. Tras un largo viaje durante el cual, en tu estómago parece haberse librado una auténtica pelea de grillos, llegas a la clínica. La sala de espera es aséptica, fría. Colgados en las paredes algunos cuadros impersonales, un centro de mesa con flores de plástico, un revistero abarrotado de publicaciones sobre cardiología y obstetricia. Se abre la puerta y te nombran. Ha llegado la hora.

Antes de pasar a quirófano hay que despachar el papeleo. Te hacen muchas preguntas, debes leer y firmar. No estás de acuerdo con lo que firmas pero, entiendes que esto es ilegal y ellos, deben cubrirse las espaldas. Además, estás deseando acabar con esto. Firmas y entregas el dinero.

La mesa de operaciones es terrorífica. Está fría. Cuan pequeña e indefensa te sientes allí tumbada, bajo los focos. Desnuda, abierta, atada.

Raspan tus entrañas, te absorben el interior por medio de un tubo introducido hasta tu vientre. Dolor. Tus lágrimas se deslizan descontroladas, no sabes cuanto tiempo más aguantarás. Es un sufrimiento horrible.

EL “POSTPARTO”

Tras unas terribles horas todo ha acabado. Bueno, todo no. Tu cuerpo pasa meses confundido, herido. Tu mente se hace preguntas. Se afianzan certezas, se corroboran realidades. Algo ha cambiado, es una experiencia que pesa, no pasa sin pena ni gloria. Has de pagar un alto precio por continuar con tu vida.

Abortar no es un capricho.

Se trata de una situación con un matiz dramático intrínseco. En este trance la ilegalidad, la clandestinidad, la falta de apoyos, la carencia de ayuda, solo hacen empeorar la situación y hacerla más dramática, si cabe. Es necesario, por lo tanto, que se trate como una patología más; la mujer que acude a que se le realice un aborto necesita, como la que lo hace a extirparse las amígdalas, estar rodeada de profesionales que se ocupen de ella.Y de la "moralidad" debe ocuparse cada cual en la intimidad. No olvidemos que son los mismos que hacen las leyes, los que están convirtiendo esta sociedad en inmoral, permitiendo y propiciando el hambre, la corrupción, el abuso de poder... La injusticia.

Es una necedad retroceder. No debemos dejarnos someter a esta obtusa filosofía del miedo y el pecado que nos tratan de imponer. No tendríamos que volver a tener que pedir permiso. No debemos permitir la dictadura, otra vez…

Pero seguiremos yendo a Londres,. si es preciso...